Van Mar Аудио Книги предлага аудио книги и записи на български език, на различни класики и други творби. С това се занимаваме в свободното си време от 2017 година. Надяваме се, че нашето четене ще ви хареса и ще се абонирате за канала.
Ако имате коментари и препоръки, молим споделете ги с нас. Не забравяйте да харесате и споделите нашите клипчета. :)
Абонирай се тук: kzread.info/dron/1DBkHdFC4YbOltcK6sTUMA.html
Приятно слушане!
Благодарим ви x ♥
Пікірлер
Благодаря ❤❤!!
Иван Вазов Възпоминания от Батак(разказ от едно дете) От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак? Хе, там зад горите… много е далече, Нямам татко, майка: ази съм сирак, И треперя малко, зима дойде вече. Ти Батак не си чул, а аз съм оттам: Помня го клането и страшното време. Бяхме девет братя, а останах сам. Ако ти разкажа, страх ще те съземе. Като ги изклаха, чичо, аз видях… С топор ги сечеха, ей тъй… на дръвника; А пък ази плачех, па ме беше страх. Само бачо Пеню с голям глас извика… И издъхна бачо… А един хайдук Баба ми закла я под вехтата стряха И кръвта потече из наший капчук… А ази бях малък и мен не заклаха. Татко ми излезе из къщи тогаз С брадвата в ръцете и нещо продума… Но те бяха много: пушнаха завчас И той падна възнак, уби го куршума. А мама изскочи, откъде; не знам, И над татка фана да вика, да плаче… Но нея скълцаха с един нож голям, Затова съм, чичо, аз сега сираче. А бе много страшно там да бъдеш ти. Не знам що не щяха и мен да заколат: Но плевнята пламна и взе да пращи, И страшно мучеха кравата и волът. Тогава побягнах плачешком навън. Но после, когато страшното замина - Казаха, че в оня големи огън Изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина. И черквата наша, чичо, изгоря, И школото пламна, и девойки двесте Станаха на въглен - някой ги запря… Та и много още дяца и невести А кака и леля, и други жени Мъчиха ги два дни, та па ги затриха. Още слушам, чичо, как пискат они! И детенца много на маждрак набиха. Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях? Само дядо Ангел оживя, сюрмаха. Той пари с котела сбираше за тях; Но поп Трендафила с гвоздеи коваха! И уж беше страшно, пък не бе ме страх, Аз треперех само, но не плачех веки. Мен и други дяца отведоха с тях И гъжви съдрани увиха на всеки. Във помашко село, не знам кое бе, Мене ме запряха нейде под земята. Аз из дупка гледах синьото небе И всеки ден плачех за мама, за тата. По-добре умирвах, но не ставах турка! Като ни пуснаха, пак в Батак живях… Подир две години посрещнахме Гурка! Тогаз лошо време и за тях наста: Клахме ги и ние, както те ни клаха; Но нашето село, чичо, запустя, И татко, и мама веки не станаха. Ти, чичо, не си чул заради Батак? А аз съм оттамо… много е далече… Два дни тук гладувам, щото съм сирак, И треперя малко: зима дойде вече. Пловдив, 1881
nogo e dbra
Благодаря
Maturkata eazcukva momcheta
БЛАГОДАРЯ!❤🌹❤🌹❤🌹
Моите почитения, за вашия целесъобразен труд! Не само слепите ще прогледнат, но и глухите ще чуят!
Посредствен прочит.
Кой те излъга, че можеш да декламираш ма
Аз не живея, аз горя!!!
Очень нравиться 2:14
Ма той е роден в Сопот
Стройна се Калина вие над брегът усамотени, кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени. Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина, и така ми тайната си повери сама Калина - с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен: „Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен. Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето, ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето! И не грееше туй слънце от високо, от далеко - грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко. Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори: „Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка, че каил за нас не стават моя татко, твойта майка. Верни думи, верна обич, има ли за тях развала? За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.“ Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви - писано било та ние да се не сбереме живи… Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата и навалица заварих да се трупа от махлата, тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, - „Клетника - дочух между им да се шушне и говори: - право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!“ Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо. През навалицата виком полетях и се промъкнах, видях Ива, видях кърви… и не сетих как измъкнах остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го, върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го… Нек’ сега ни се нарадват, мене майка, нему татко: мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка! Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви - тамо ровят само тия, дето истински са мъртви - а погребаха ни тука, на брегът край таз долина… Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; - той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла, За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла…“ Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен, и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.
Голям актьор. Но какво не му харесвало през Социализма, че към края на 80 те е почнал да се занимава с глупости. А синът му е един дърдорко.
Приказка та е много хубава и прекрасна и вълшебна Приказка
Мерси
Тази част (епизод) все едно описва днешното положение на политиката в България.
Благодарим Ви!
Благодарим Ви!
Благодарим Ви!
Благодарим Ви!
Благодаря Ви!
Благодаря Ви!
Благодарим Ви!
Благодаря Ви!
Благодарим Ви!
Благодарим Ви!
Благодаря Ви!
Благодарим Ви!
Любим разказ!!
"Една, че две, че три усилни и паметни години... Боже, За някой грях ръце всесилни издигна ти и нас наказа. Кой ли може неволя клетнишка изказа, макар и - вчерашна се дума? Да беше мор, да беше чума, че в гроба гърло не гладува, ни жадува! А то градушка ни удари, а то порой ни мътен влече, слана попари, засух беше - в земята зърно се опече... " * Но мина зима снеговита, отиде пролет дъждовита - и знойно лято позлати до вчера злъчни широти. Назряла вече тучна нива, класец натегнал се привежда и утешителка надежда при труженик селяк отива. Затопли радост на сърцето, усмивка свърне на лицето, въздишка кротка, пръст до пръст - ръка неволно прави кръст: "Да бъде тъй неделя още, неделя пек и мирно време, олекне ще и тежко бреме, - на тежки мъки края дойде". * Додето сила има, селяк без отдих труд се труди... Почивка - ей я, би-ще зима. Сега - недремнал и се буди: петлите първи не пропели, дори и куче не залае, на крак е той... - "Катран и върви, бре мъжо, взе ли от пазаря?" Знае невеста ранобудна - всичко, готово е, но пак ще пита, че утре жетва е; - самичко сърце си знае как се стяга... И сърдита за нещо тя на двора бяга и пак се връща в килеря, тършува... "Днеска да намеря Седмина още - чуеш жено? - Ти ставай, Ваньо, - лентьо стига! Небето ето - го червено, че вече слънцето се дига, добитъкът те гладен чака". А Ваньо сънен се прозява и зад сайванта в полумрака подал се - Сивчо го задява с носът си влажен по вратлето. "Хе ставай! - вика пак бащата отсреди двора, на колата затракал нещо, - стига..." Ето в съседен двор се вдига врява - там някой люто се ругае. Наблизко негде чук играе и наковалнята отпява. А сутренник повява леко и звън от хлопки от далеко донася в село; стадо блее... На всякъде живот захваща. И ето вече слънце грее и на земята огън праща. * Преваля пладне. Задух страшен. И всеки дигне взор уплашен, с ръкав избрише си челото и дълго гледа към небето, а то сивее мъгловито. И слънцето жълтей сърдито: От юг бухлат се облак дига пълзи и вече го настига; по-доле вирнали главите и други... Знак е - чуй петлите. А гъски около реката защо размахали крилата, и те са глупи закрещели, Какво ли са орали, сели? * Върни се облако неверен, - почакай, пакостнико черен, неделя - две... ела тогази, страшилище! А облак лази, ръсте и вий снага космата, засланя слънце; в небесата тъмней зловещо... Милост няма! Ще стане пак беда голяма. - на завет всичко се прибира, сърцето трепне, в страх премира, че горе - дим и адски тътен. Върхушка, прах... ей свода мътен продран запалва се - и блясък - и още - пак, - О Боже!... Трясък оглася планини, полета - земя трепери... Град! - парчета - яйце и орех... Спри... Недей... Труд кървав, Боже, пожалей! * Но свърши. Тихо гръм последен заглъхва нейде надалече и вълк на стадо - вихър леден подгоня облаците вече. А ето слънцето огряло тъжовно гледа върволица от стари, млади и дечица забързали навън от село; в калта подпретнали се боси, глави неволнишки навели, отиват, - черно зло ги носи в нивята грозно опустели. Че там жетварка бясна хала просо, пшеница, ръж, ечмени - безрадно, зрели и зелени, и цвет - надежди е познала...
Благодаря!Желая Ви здраве!
Благодарим Ви!
Благодарим Ви!
Благодарим Ви! Пишете и за кои години става въпрос, моля!
Благодарим Ви!
Благодарим Ви!
Благодаря за информацията!❤🔥❤🔥
НЕРАЗДЕЛНИ Стройна се Калина вие над брегът усамотени, кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени. Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина, и така ми тайната си повери сама Калина - с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен: "Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен. Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето, ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето! И не грееше туй слънце от високо, от далеко - грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко. Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори: "Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка, че каил за нас не стават моя татко, твойта майка. Верни думи, верна обич, има ли за тях развала? За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла." Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви - писано било та ние да се не сбереме живи... Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата и навалица заварих да се трупа от махлата, тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, - "Клетника - дочух между им да се шушне и говори: - право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!" Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо. През навалицата виком полетях и се промъкнах, видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го, върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го... Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко: мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка! Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви - тамо ровят само тия, дето истински са мъртви - а погребаха ни тука, на брегът край таз долина... Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; - той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла, За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..." Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен, и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен
Много тихо озвучаване!
Благодаря
Благодаря
Благодаря
Благодарим Ви!
Благодарим Ви!
Благодарим Ви!
Благодарим Ви!
Благодарим Ви!
Благодаря Ви!
Благодаря Ви!